Автор: Бояна Бояджиева
Лицензията и франчайзингът са изключително търсени форми на бизнес сътрудничество – те намалят риска от неуспех, тъй като продуктът или услугата, които са обект на лицензия или франчайзинг вече са доказали своята успешност на пазара.
Как обаче да изберем коя форма на сътрудничество е по-подходяща за нуждите на нашия бизнес?
Настоящата статия ще се опита да изясни правните аспекти и разликите в същността между договора за франчайзинг и лицензионното споразумение, като идентифицира техните характеристики и особености.
Какво представлява лицензионният договор?
Лицензията едоговор,с който Лицензодателят предоставя правото на ползване върху своята интелектуална собственост (изобретение, полезен модел, промишлен дизайн, марка, топология на интегрална схема или производствен опит) на Лицензополучателя за определен от страните териториален обхват. Важно е да се отбележи, че ако в споразумението липсва разпоредба, уговаряща териториалния обхват, то се смята, че лицензията е предоставена за ползване на територията на България.
Лицензионният договор е нормативно уреден в глава тридесет и пета от Търговския закон. Съгласно разпоредбите, такъв договор е формален, следователно важно условие за неговата валидност е той да бъде сключен в писмена форма. Особеност на лицензионния договор е, че след като бъде сключен, той трябва да бъде вписан в съответния държавен регистър воден от Патентното ведомство, за да има действие спрямо трети лица.
Лицензионният договор е срочен договор. Ако не е упоменат срок на действие, съгласно разпоредбите на Търговския закон, всяка една от страните може да го прекрати с писмено предизвестие отправено до другата страна. Срокът на предизвестието е шест месеца, в случай че не е уговорено друго. Също така, Лицензодателят има право да прекрати договора преди да е изтекла първата година от действието му. Ако Лицензополучателят продължи да използва обекта на ИС, предмет на договора, след изтичане на срока със знанието и без противопоставянето на Лицензодателя, договорът ще се счита за продължен до изтичането на срока на закрила на обекта на ИС.
В зависимост от това, какво се споразумеят страните, лицензията бива изключителна или неизключителна. При договор за изключителна лицензия, Лицензодателят няма право да предоставя лицензии със същия предмет на други лица. Той има право да използва лицензирания обект, само ако това е изрично уговорено в договора. При договора за изключителна лицензия има възможност за сключване на договор за сублицензия, съгласно който договор, Лицензополучателят на изключителна лицензия има право да преотстъпва на друго лице правото да ползва предмета на лицензията. В договора за изключителна лицензия може да бъде списана клауза, че Лицензополучателят няма право да сключва сублицензии или сключването на такъв договор да става само с изричното съгласие на Лицензодателя. При договора за неизключителна лицензия, Лицензодателят има право да предостъпва правото на ползване на обекта на интелектуална собственост и на други лица.
Лицензионният договор е възмезден договор. Следователно, Лицензополучателят има правото да използва интелектуалната собственост, предмет на договора, срещу възнаграждение. Лицензионното възнаграждение може да бъде определено по няколко начина:
– еднократно плащане (паушална форма) – тази сума се изплаща еднократно при сключването на договора, влизането му в сила или в друг избран от страните момент.
– плащане на части (роялти) – тези части се заплащат в края на фиксирани срокове и са процент (%) от приходитте от продажбата на изделието или като определена сума за всяка бройка произведена по лицензията продукция.
– смесено плащане – еднократна сума при подписване или влизане в сила на договора и роялти на определен период от време (тримесечие, в края на всяка година, например).
Какво представлява договорът за франчайзинг?
Франчайзингът е по-комплексна форма на бизнес сътрудничество. Той включва споразумение между две фирми, като едната от тях (Франчайзодателят) предоставя правото на другата (Франчайзополучателя) да използва нейните утвърдени структура и бизнес модел, включително търговската марка, продуктите или услугите, които предлага, както и всички процедури и системи на управление за развитие на бизнеса, срещу възнаграждение и само при стриктно уговорени условия.
Договорът за франчайзинг няма изрична нормативна уредба. Той е относително ненаименуван договор, т.е. единствено е дефиниран, като липсва правна регламентация относно формата, правата и задълженията на страните, задължение за вписване, възнаграждение, прекратяване и др. В българското законодателство може да бъде намерен единствено предметът на договора за франчайзинг. Съгласно §1, т.10 от Допълнителните разпоредби на закона за корпоративното подоходно облагане, “франчайз” е съвкупност от права на индустриална или интелектуална собственост, отнасящи се до търговски марки, търговски имена, фирмени знаци, изработени модели, дизайни, авторско право, ноу-хау или патенти, предоставяни срещу възнаграждение, за да се използват за продажба на стоки и/или предоставяне на услуги.
Предвид факта, че договорът за франчайзинг няма разгърната правна уредба, то силата му следва от принципа на свободата на договаряне между двете страни, които сами могат да определят съдържанието на договора, както и всички конкретни особености на предмета на франчайзинга, имайки предвид техните бизнес интереси и цели. Следователно, страните сами могат да преценят каква да бъде формата на договора, (като сме длъжни да отбележим, че при такива важни и обстойни договори, писмената форма е винаги препоръчителна), какъв да бъде териториалният обхват, дали отстъпването на франчайза да е изключително или неизключително, дали субфранчайзингът е допустим, както и какво ще бъде дължимото възнаграждение и как ще бъде изчислявано то. Обикновено, възнаграждението, което Франчайзополучателят дължи се равнява на встъпителна първоначална такса за франчайзинг и последващи такси, определени от процент от приходите на Франчайзополучателя.
Със сключването на договор за франчайзинг, Франчайзодателят се задължава да осигури подкрепа и обучение на Франчайзополучателя и неговите служители относно техническата изработка, поддръжка, както и маркетинг и рекламата на стоките и услугите, предмет на договора. Франчайзополучателят от своя страна се задължава да спазва стриктно утвърдените стандарти и изисквания на Франчайзодателя, като разреши на последния да извършва проверки на качеството на продуктите и услугите, предмет на договора.
Съпоставка между лицензионен договор и договор за франчайзинг
От гореспоменатото става ясно, че въпреки своето сходство, тъй като и двете форми на споразумение се отнасят до съвместното използване на бизнес активи и права на интелектуалната собственост, между лицензионния договор и договора за франчайзинг има няколко съществени разлики, които ще бъдат съпоставени по-нагледно в следващите редове.
Нормативна уредба: Лицензионният договор е нормативно уреден в българското законодателство (чл. 587 – чл.599 от Търговски Закон; чл. 22 от Закон за марките и географските означения; чл. 26 от Закон за промишления дизайн; чл. 31 от Закон за патентите и регистрацията на полезните модели). Договорът за франчайзинг от друга страна няма изрична нормативна уредба.
Бизнес модел: Лицензирането е свързано с продукти и услуги, като например лейаут на уебсайт, софтуер, различни видове технологии и други, докато франчайзингът е свързан предимно с бизнес услуги, като например логистика, фризьорски и козметични услуги, услуги за бързо хранене и т.н.
Процес: При лицензия, Лицензодателят има задължение само да предостави правото на ползване на интелектуалната собственост, а при франчайзинга, Франчайзодателят има задължение, освен да предостави правото на ползване, също и да осигури техническа и материална подкрепа на Франчайзополучателя. В допълнение, Франчайзодателят може да предостави подкрепа при стартирането на бизнеса на Франчайзополучателя, като помогне в избора на локацията, придобиване на оборудване, изготвяне на маркетингов план.
Степен на свобода: При лицензията, Лицензополучателят е свободен да използва интелектуалната собственост, която му е предоставена за ползване по начин, който той смята за подходящ, стига да не прекрачва границите на разпоредбите на договора, без да бъде подчинен на определени бизнес практики и процеси. При франчайзинга обаче, Франчайзодателят задава определени правила и процедури за бизнес, които Франчайзополучателят стриктно трябва да спазва. Така, при евентуална промяна в бизнес модела на Франчайзодателя, Франчайзополучателят неименуемо ще трябва да внесе нововъведените промени и в собствения си бизнес. В допълнение, стриктните изисквания и стандарти на Франчайзодателя ограничават възможността на Франчайзополучателя да реагира на местните нужди и предпочитания на клиентите, особено ако става въпрос за глобален франчайзинг.
Право на контрол: Степента на контрол е главната разлика между лицензионния договор и договора за франчайзинг. При лицензията, Лицензодателят не оказва директно влияние върху начина, по който Лицензополучателят управлява своето предприятие или върху продуктите или услугите, които Лицензополучателят предоставя. Следователно, Лицензополучателят има правото да взема решения относно продуктите или услугите, без да е необходимо одобрението на Лицензодателя. Липсата на директен контрол от страна на Лицензодателя върху действията на Лицензополучателя може да доведе до непредвидени проблеми и рискове. В случай на франчайзинг обаче, Франчайзополучателят е значително ограничен в свободата на действията си при вземането на решения, защото както вече споменахме, той трябва да действа само в рамките на предоставените по договора права и задължения. Следователно, контролът върху всички бизнес стратегии и качеството на предоставяните продукти или услуги остава изцяло в ръцете на Франчайзодателя. Това може да ограничи креативността на Франчайзополучателя.
Рискове и отговорности: От горепосочените точки можем да си извадим извод, че при лицензия, Лицензодателят поема по-малки рискове и отговорности, тъй като не контролира директно бизнес операциите на Лицензополучателя. Това е коренно различно при франчайзинга, където Франчайзодателят поема значително по-големи рискове и отговорности. Неуспехът на Франчайзополучателя може негативно да повлияе на репутацията на Франчайзодателя.
Разходи и инвестиции: Лицензионното възнаграждение често е по-малко от това което Франчайзополучателят дължи на Франчайзодателя. Това е така, защото освен установената в договора франчайзинг такса, понякога са изисквани и други допълнителни такси, като например такси за обучение, поддръжка, материали или маркетинг.
Продължителност: Практиката показва, че лицензионните споразумения са с по-кратък срок на действие от договорите за франчайзинг, които често са по-дългосрочни, поради повечето поети ангажименти за обучение и поддръжка от страна на Франчайзодателя.
Изискване за вписване: За да има действие спрямо трети лица, лицензионният договор трябва да бъде вписан в Патентното ведомство, съгласно българското законодателство. По този начин, Лицензополучателят ще има възможност да защити правата си по договора срещу лица, нарушаващи правата му, както и срещу кредитори или недобросъвестното поведение на Лицензодателя. Такова изискване за вписване липсва за договора за франчайзинг.
И двете форми на бизнес сътрудничество могат да бъдат изключително полезни за фирмите, които искат да използват интелектуалната собственост на други лица, без да поемат рисковете за разработка на нови продукти или услуги. Преди сключването на който и да е договор обаче, страните трябва да са наясно и да са уверени, че разбират всички ограничения и рискове, свързани с него.
Лицензията може да бъде по-лесна форма на сътрудничество, тъй като не изисква твърде големи инвестиции и не е свързана със значителни отговорности. Франчайзингът обаче, въпреки по-голямата степен на контрол от страна на Франчайзодателя, може да донесе повече сигурност, защото предоставя на Франчайзополучателя изградена система за управление на бизнеса, която ще подпомогне избягването на грешки и постигането на бърз растеж.
Този материал, изготвен от Бояна Бояджиева, има за цел да предостави информация относно разликите между лицензионен договор и договор за франчайзинг. Материалът не представлява правно становище и не може да бъде разглеждан като индивидуална консултация, отчитаща спецификите на конкретни факти и обстоятелства. За всеки конкретен случай, следва да се потърси професионален съвет от специалист в тази област на правото. За допълнителна информация по засегнатите по-горе въпроси, както и за индивидуална консултация, можете да се свържете с екипа на кантората “KrasimiraKadieva” на 00359 882 308 670 или да направите запитване чрез формата за контакт на този уеб сайт. Бояна Бояджиева е правен сътрудник в кантората. Има магистърска степен по правото на интелектуалната собственост, издадена от Queen Mary University of London. Преди да се присъедини към екипа, Бояна стажува в Службата на Европейския Съюз за интелектуална собственост (EUIPO). Проявява интерес към интелектуалната собственост, защитата на лични данни, електронната търговия и договорното право, като регулярно посещава конференции, практически курсове, семинари и уебинари в посочените области на правото. Владее отлично английски език.