Автор: Бояна Бояджиева
В становището си по дело C‑686/21 VW, Legea Srl срещу SW, CQ, ET, VW, Legea Srl., което разглежда въпроса дали при лицензиране на марка е нужно съгласието на всички съпритежатели или само на част от тях, и дали липсата на съгласие от един от тях може да прекрати предоставена вече лицензия, генералният адвокат на Европейския съд заключи, че поради липсата на хармонизация на европейско ниво, националното законодателство и практика уреждат особеностите на споразуменията за отмяна или оттегляне на лицензия за ползването на съпритежаваната марка, независимо дали става въпрос за национална марка или за марка на Съюза.
Според генералния адвокат, член 5 от Първа директива 89/104/ЕИО на Съвета от 21 декември 1988 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките и член 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета от 20 декември 1993 година относно марката на Общността, както и, ако е приложимо, съответните разпоредби от Директива (ЕС) 2015/2436 на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2015 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките и от Регламент (ЕС) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 година относно марката на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че:
в случай на съпритежание на марка формирането на общото съгласие на съпритежателите да се предостави на трето лице лицензия за използването на марка, независимо дали е национална или на Европейския съюз, или да се сложи край на тази лицензия, се урежда от правилата на държавата членка, които са приложими.“
Съгласно българското законодателство, в частност чл. 22 от Закона за марки и географски означения (ЗМГО), разрешение за използване на марка, която е съвместно притежание, се дава с писменото съгласие на всички съпритежатели, освен ако между тях е уговорено друго.